Албена Станчева е 27-годишна самотна майка, която пострада тежко при катастрофа с публика по време на планинското изкачване „Аладжа манастир“ край Варна през октомври 2025 година.
Калоян Георгиев: Албена, какво си спомняте от инцидента и кой е най-силният спомен, който остана у вас?
Албена Станчева: От самия момент на инцидента нямам ясен спомен. След случилото се съм била около пет дни в кома и в животозастрашаващо състояние. Когато започнах да се връщам към съзнание, всичко беше много объркано. Имах тежки травми и постепенно започнах да разбирам какво се е случило и колко сериозно е състоянието ми.
Може би най-силният ми спомен е именно осъзнаването след това – че животът ми вече е различен. От човек, който е ходил, движил се е свободно и се е грижил сам за себе си, изведнъж се оказах в ситуация, в която трябваше да се уча отначало на най-елементарни неща. Но най-важното е, че съм оцеляла. И от този момент нататък започна моята борба за възстановяване.
Калоян Георгиев: Как се промени животът ви след случилото се – както физически, така и емоционално?
Албена Станчева: Промени се абсолютно всичко.
Физически получих тежко увреждане на гръбначния мозък и ампутация на левия крак. Днес съм в инвалидна количка и трябваше отново да се уча на неща, които преди дори не съм осъзнавала, че са привилегия. Не мога да се изправям, не мога дори да се преместя сама в инвалидната количка. Емоционално също беше огромен шок. Имаше страх, отчаяние, безсилие и много въпроси за това как ще продължи животът ми, но постепенно започнах да гледам напред. Не искам да мисля само за това, което съм загубила. Искам да мисля за това, което все още мога да постигна.
В момента съм в Турция, където продължавам рехабилитацията си. Целта ми е една – да направя всичко възможно, за да проходя отново.
Калоян Георгиев: В месеците след инцидента кое се оказа най-трудното изпитание за вас и откъде намерихте сили да продължите?
Албена Станчева: Най-трудното беше да приема колко дълъг ще бъде този път. Възстановяването не се случва за дни или седмици. Има моменти, в които полагаш огромни усилия за нещо, което преди си правил без дори да се замисляш.
Трудно е и да зависиш от други хора. Трудно е да видиш колко много неща в ежедневието ти са се променили.
Но сили ми дават най-вече дъщеря ми и семейството ми. Те са до мен през целия този период и са моята най-голяма опора.
Искам дъщеря ми да има майка, която не се е отказала. Искам един ден да може да погледне назад и да знае, че въпреки всичко, което ми се е случило, аз съм продължила да се боря.
Силно ме мотивира и фактът, че съм оцеляла. След като съм преминала през най-тежкото, не искам да спирам дотук.
Калоян Георгиев: Какво бихте искали хората, които присъстват като публика на подобни състезания и изкачвания, да осъзнават за отговорността си и за безопасността?
Албена Станчева: Като публика хората отиват с идеята да гледат състезанието и естествено търсят място, от което да виждат добре. Ние също видяхме, че има много хора, които стоят на това място, и застанахме там като зрители. Проблемът е, че никой не дойде при нас и не ни каза, че не трябва да стоим там, че мястото е опасно или че трябва да се преместим.
Затова според мен отговорността не може да бъде само на публиката. Да, всеки човек трябва да пази себе си, но когато има организирано събитие с автомобили, движещи се с висока скорост, трябва да има ясна организация, обозначени безопасни зони и хора, които да следят за това зрителите да не се намират на опасни места.
Моят случай показа колко сериозни могат да бъдат последствията, когато безопасността не е достатъчно добре организирана.
Калоян Георгиев: Смятате ли, че организаторите и институциите са направили достатъчно, за да гарантират сигурността на участниците и зрителите по време на събитието?
Албена Станчева: След това, което ми се случи, смятам, че има сериозен пропуск в организацията и в мерките за безопасност.
Ние не сме били хора, които умишлено са нарушавали някаква забрана. Бяхме там като публика, видяхме, че има много други хора, и застанахме на същото място. Никой не ни е предупредил, че не трябва да стоим там или че мястото представлява опасност.
Разбира се, всеки носи отговорност за собствената си безопасност, но при подобно събитие организаторите също носят огромна отговорност да осигурят безопасни зони, ограждения, ясни указания и контрол.
За мен фактът, че зрител е бил тежко ранен и животът му е бил променен завинаги, е достатъчна причина да се зададе въпросът дали всичко необходимо за безопасността действително е било направено.
Калоян Георгиев: След случилото се потърсихте ли отговори и справедливост и получихте ли достатъчно информация за това как точно се е стигнало до инцидента?
Албена Станчева: Да. След като един момент промени целия ми живот, за мен е важно да знам как точно се е случило. Искам да разбера имало ли е пропуски, как са били организирани мерките за безопасност и можело ли е този инцидент да бъде предотвратен. За мен това не е въпрос само на лично удовлетворение. Искам да има отговори и заради бъдещето. Ако са допуснати грешки, те трябва да бъдат установени, за да не се случи същото на друг човек.
Търся справедливост, но искам случилото се да доведе до промяна и до по-голяма безопасност при подобни събития.
Има и нещо друго, което за мен е много трудно да приема от чисто човешка гледна точка. След инцидента нито веднъж никой от организаторите не се свърза с мен, дори само за да попита как съм и какво е състоянието ми.
Не говоря за това някой да поеме вина или отговорност, а просто за един човешки жест. След като на тяхно събитие се е случило нещо толкова тежко и животът на един човек е бил променен завинаги, според мен е нормално поне веднъж да попитат: „Как сте? Как се чувствате? Какво се случва с вас?“
За мен липсата дори на такъв елементарен човешки интерес говори много. И честно казано, това ме наранява не по-малко от липсата на отговори.
Калоян Георгиев: Има ли нещо, което бихте искали да кажете на хората, които бяха свидетели на случилото се, както и на тези, които ви подкрепиха в най-трудния момент?
Албена Станчева: На хората, които са били свидетели на случилото се, бих казала благодаря на всеки, който е помогнал и е реагирал в този страшен момент. А на всички хора, които ме подкрепиха след инцидента, просто няма достатъчно думи, с които да благодаря.
В момента съм в Турция и продължавам рехабилитацията си. До този момент рехабилитацията ми тук, както и протезата за ампутирания ми крак, са покрити благодарение на дарителската сметка.
Искам от сърце да благодаря на всеки човек, който е дарил, споделил е кампанията ми, писал ми е, окуражил ме е или просто е мислил за мен. Много от тези хора дори не ме познават лично, но са решили да помогнат на мен и на семейството ми в най-трудния ни момент.
Благодарение на тази подкрепа аз имам възможност да продължа лечението и рехабилитацията си и да се боря за най-голямата си цел- да проходя отново.
Калоян Георгиев: Ако можехте да се върнете към деня преди инцидента и да дадете един съвет на себе си, какво бихте си казали?
Албена Станчева: Бих си казала: „Не приемай живота за даденост.“
Преди инцидента много неща ми се струваха напълно нормални- да ходя, да излизам, да прегръщам детето си, да се кача в колата и просто да отида някъде. Днес знам, че нищо от това не е даденост.
Бих си казала и да бъда по-внимателна и никога да не подценявам опасността, дори когато нещо изглежда като обикновено забавление.
Но ако можех да кажа нещо на себе си от днешния ден, бих казала: „Не се отказвай. Каквото и да ти се случи, продължавай.“
Защото аз все още съм тук и докато съм тук, ще продължавам да се боря.
