Калоян Георгиев: Как започна всичко при Вас – кога за първи път усетихте, че рисуването няма да остане просто хоби, а може да се превърне във Ваш път и професия?
Диян Димитров: Началото за мен е малко куриозно, но много категорично. На 6
години, сам в старата ни къща, тогава в центъра на Варна, взимам
флумастер и рисувам по стените, които са след ремонт – прясно
боядисани. Майка ми изпада в потрес, оплаква се на по-възрастна
комшийка, която я изслушва и дава съвет да ме запише на рисуване –
хем да не творя по стените и хем ако е сериозна заявка за път в живота,
от рано да се види „тази работа“.
Тази дейност ме отведя в редица арт школи по това време. Не го
имах като хоби, а като най-важна дейност за мен. Впрочем, по-късно
рисуването не го разглеждах като професия, а като път, начин на живот
и любов към света.
По-късно в Академията съм размислял върху това си призвание,
трудностите, свързани с него, връзките с епохи общество. Все сложни
въпроси за мен. Отговорите дойдоха в по-зряла възраст с реализацията.
Калоян Георгиев: Спомняте ли си най-трудния период в развитието си като художник – момент, в който сте се чувствали обезкуражен или сте обмисляли да се откажете? Какво Ви помогна да продължите?
Диян Димитров: Трудните моменти не са малко. Биват както в идейно-мисловен
план – от вида: как, какво и защо да нарисувам, до житейски, битови, в
които има други задачи, които те поглъщат, отнемат от пътя те.
Имах такъв период – няколко години продължи и беше свързан с
пътуване и работа в други държави. След завършването ми се наложи
да работя, да уча азбуката на живота в неочаквани направления.
Приех го като част от развитието – необходима закалка, даваща
познание и разбиране за света.
Обезкуражен се почувствах при завръщането се в България.
Намерих местната арт среда, потънала в разложение и без ни най-малка амбиция за задълбочен арт процес и търсене на истини и
върхове.
Градът и хората също нямаха интерес в изобразителното
изкуство. Наложи се да променя нещата, като започнах да преподавам
основи на живописта на най-различни хора. Създаде се много
интересна, стимулираща среда от крайно различни личности, които
изкуството обедини и даде насока.
В това намирам смисъл и път хората да се развиват, да имат
обществен дебат за идеи, техники и конкретни творби.
Калоян Георгиев: Когато преподавате рисуване, с какви трудности най-често се сблъсквате при учениците? И кое е най-важното нещо, което се опитвате да им предадете отвъд чисто техническите умения?
Диян Димитров: Макар и обществото ни да спи своя глобален сън, отделният
човек е сравнително образован и просветен. Хората общуват повече,
пътуват, виждат едно друго и имат базов опит и база за сравнение.
По смисъла на това и те преценяват това път ли ти е или само
ходиш на работа. Живееш ли го това изкуство, искрен ли си или е поза.
Ако не си това, което правиш и казваш, никой с нищо не можеш да
убедиш. И това е най-хубавото в този занаят.
Хората, избиращи изкуството, се различават по убеждения
възраст, нрав и мотивация. Развитието им не е еднакво, но най-важно е
да са искрени, да рисуват това, което са и това, което наричаме истина
за света. Тоест да имат мироглед на мислещи твърци.
Това разбира се не е лесно, всеки автор се нуждае да развие в себе
си „Окото на художника“, да отличава интересното, да търси
дълбочина в смисъл и смисъл в работния процес на живописта.
Рисуващият човек преподрежда в картините си света съобразно
красотата на собствената си душа.
Калоян Георгиев: Има ли картина, която заема по-специално място във Вашето творчество и с която се гордеете най-много? Каква е историята зад нея и защо е толкова важна за Вас?
Диян Димитров: Има автори, при които има преломна творба, с която изгряват,
придобиват вяра в себе си и признанието на публиката. Така е било в
отминалите епохи.
Сега светът е динамика, а ако днес се справяш добре, утре може
да не те помнят. В това забързано време, постоянството е за
предпочитане.
Всеки ден ставаш, работиш, даваш всичко от себе си, публиката
вижда и оценява това.
Лично при мен няма преломна твърба, с която да стартирам в
средите. По-скоро многогодишни цикли от портрети и жанра „тяло“
ме изградиха като автор.
Да, има история за всяка добре свършена работа, но по-важна е
мотивацията и извървеният път в тия цикли като цяло.
Работейки така, неименуемо се развиват палитра от качества,
социален нрав за човека.
Калоян Георгиев: Как се е променил Вашият стил през годините? Има ли нещо в начина, по който рисувате днес, което коренно се различава от начина, по който сте рисували в началото?
Диян Димитров: Бих добавил, че моето поколение има и нелеката задача да
начертая нови арт-пътеки за следващите поколения творци.
Съзряването идва с времето, от там и търсенията в
изобразителното изкуство се променят във възрастово отношение.
Младият творец има лутане от стил в стил, увлича се от ефектни
произведения на успели автори, нещо като мечтателски период – всеки
достига свои въображаеми върхове. Съзряването в изобразителното
изкуство идва по-бавно, свързано е с житейския път, изграждане на
характер, цялостна мисловна система.
Като по-млад, като повечето колеги търсех повърхностното,
добре изградено изображение от техническа гледна точка. С времето
натуралистичният суров пластичен език на природата започна да не
ми е достатъчен, да гледам съдържание отвън повърхността, стана
основна цел. Разбира се, това води до изменения в цялата пластична
трактовка, търсене на синтез, баланс и теми, в които има смисъл.
А има и утрешен ден, какво ще стане в процеса на творчеството,
още не знаем.
Калоян Георгиев: Какво Ви вдъхновява днес – хората, природата, личните преживявания, емоциите или нещо съвсем различно? Има ли конкретен момент, който може да Ви накара веднага да посегнете към четката или молива?
Диян Димитров: Няколко са посоките на вдъхновение. Отвън – средата, хората
или конкретни събития раздвижват духа, дават импулс за размисъл.
Една красива природа може да е мотив, но и една взривена бомба
някъде също те кара да мислиш и твориш, в случая по-критично, като
протест към неправдите.
Отвътре също идва вдъхновение, когато преосмисляш, откриваш
красотата на живота. Това са други образи, стилизирана естетика, тясно
свързана с изживяна чувственост.
Нерядко и чужди успешни произведения развихрят творчеството така е дадено в света – едни от други да се вдъхновяваме. Човек гледа,
преценява, както се казва, „сверява си часовника“.
И най-после, най-силно да посегна към четката ме кара силата на
човешкия дух.
Калоян Георгиев: Случвало ли Ви се е една картина да не се получи така, както сте си представяли, но именно от тази грешка да се роди нещо по-добро?
Диян Димитров: Творческият процес често е непреднамерен, по-скоро прилича
на експеримент.
Не малко автори вървят по този път, желаейки да се изненадат от
неочакван развой на картината. Не винаги това е успешно, особено при
по-младите. Липсата на опит и технически грешки водят до
„закаляване“ и умора на материала, загуба на смисъл в творбата, а често
и отегчение от часове работа без добър ефект.
За импровизации се изисква отлично техническо ниво, ясна
мисъл, как да протича всичко и способност да не се губи фокусът от
основния замисъл.
Калоян Георгиев: Ако се върнете към човека, който сте били в началото на своя път, какво бихте му казали днес – и какво според Вас сте научили за себе си чрез рисуването през всички тези години?
Диян Димитров: Най-вероятно бих се посъветвал, че пътят на твореца няма край,
не е лек откъм земната му страна и спасението е в това, човек да заобича
занаята си, да се слее с него от рано, за да стане път и начин на живот.
Четенето на книги, свързани с изобразителното изкуство,
мемоари, архивни дневници на бележити художници, е често
подценявано в ранна възраст, а тази информация е незаменима и
стоенето в библиотеките е просто задължително.
Много грешки биха били избегнати, ако имахме наставници, като
в древността, които са укрепвали по-младите на време и са ги водили
по точните маршрути към целта.
Днес почти няма такива умъдрени сърцеведи, на които да
разчитаме. Остава усетът и трудолюбието като опора за развитие.
Сега, след десетилетия работа и търсения, разбирам, че само с
изкуството мога да съм полезен на обществото и да предам стойност, а
това дава смисъл.
