Мирела Михайлова е сред най-разпознаваемите фотографи във Варна, позната със своя отличителен почерк и усет към детайла. В специално интервю за медия „Будна Варна“ тя разказва повече за своя път във фотографията, вдъхновението зад кадрите и историите, които стоят зад тях.
Калоян Георгиев: Мирела, как започна твоят път във фотографията и кога разбра, че това е не просто хоби, а професия и начин да се развиваш?
Мирела Михайлова: Всъщност фотографията присъства в живота ми много преди да си помисля, че някога може да се превърне в професия. Още като съвсем малка ми беше интересно как работят фотоапаратите. Когато бях в шести-седми клас, родителите ми подариха първата камера и започнах да снимам всичко около себе си.
Имам един много ярък спомен от този период. Бяхме излезли с приятелка да снимаме сред природата и случайно попаднахме на две съвсем малки катерички, паднали от дърво. Прибрахме ги, спасихме ги и ги отгледахме. Може би точно тогава се запалих истински по природната фотография и по това да снимам живи същества.
По-късно, вече като студентка, си купих първия по-сериозен фотоапарат. Обожавах да снимам хора, без да разбират, че са част от кадъра. Нерепетирани моменти, жестове, погледи, обикновени ситуации от живота. Постепенно започнах, вървейки по улицата, да виждам почти всяка сцена като картина. Мисля, че точно тогава истински се влюбих във фотографията.
Дълго време снимах само за себе си. Четях книги, гледах видеоуроци и постоянно се опитвах да науча нещо ново.
Голямата промяна дойде след раждането на сина ми. Майчинството е прекрасен период, но усещах, че имам нужда и от нещо мое, което да ме разтоварва и да ме връща към една друга част от самата мен. Съпругът ми ми подари ваучер за фотографски курс и оттам нещата се развиха изключително бързо.
Още в началото разбрах, че техниката, която имах, няма да бъде достатъчна за това, което искам да правя, и се наложи да инвестирам в доста сериозна професионална техника. Нямах план да ставам професионален фотограф. Може би някъде дълбоко в себе си съм се надявала да се развия в тази посока, но със сигурност не съм очаквала какво ще последва.
Буквално на следващия ден след като купих фотоапарата, мои познати ме попитаха дали бих снимала сватбата им. Казах „да“, макар че бях ужасно притеснена. Получих първия си хонорар като фотограф – 50 лева. Пазя тези 50 лева и до днес за късмет.
Снимките се получиха изненадващо добре. След това познати започнаха да ме търсят, те ме препоръчваха на други хора и някак неусетно хобито ми се превърна в работа. Започнах да снимам сватби, кръщенета, рождени дни, юбилеи, фотосесии, семейства, а понякога дори просто начина, по който едно семейство прекарва времето си у дома.
Не мога да посоча точния момент, в който съм си казала „Вече съм фотограф“. По-скоро фотографията сама намери мястото си в живота ми.
Калоян Георгиев: Какво те привлече именно към фотографията и какво според теб прави един кадър наистина въздействащ?
Мирела Михайлова: Емоцията. За мен това винаги е било най-важното. Разбира се, фотографията има техническа страна – светлина, композиция, настройки, техника. Всичко това се учи. Но най-въздействащите снимки за мен са тези, в които има истински живот. Вероятно затова толкова обичам да снимам хора. По време на сватби, кръщенета или изписване на бебе нерядко ми се случва самата аз да пусна някоя сълза зад обектива. Аз преживявам момента заедно с хората. След това, когато се прибера и започна да обработвам снимките, сякаш преживявам всичко още веднъж. Разказвам на съпруга си за хората, които съм снимала, за случките през деня, за някой поглед или момент, който ме е впечатлил. Може би затова ми е трудно да наричам хората пред фотоапарата ми „клиенти“. Докато ги снимам и особено докато обработвам кадрите им, аз ги опознавам. В очите на човек се вижда страшно много. Някои от хората, които първоначално съм срещнала чрез работата си, днес с радост мога да нарека и приятели. За мен това прави един кадър истински въздействащ – когато в него не просто виждаш човека, а усещаш нещо от него.
Калоян Георгиев: Вече две години преподаваш фотография. Как се роди идеята да предаваш знанията си на други хора?
Мирела Михайлова: Това е една от онези ситуации, които изобщо не съм планирала. Потърсиха ме от учебен център „Богоя“ с предложение да преподавам фотография и първата ми реакция беше да откажа. Не бях сигурна, че аз съм човекът, който трябва да учи някого.
След това обаче се замислих: фотографията е моята страст. Ако успея да запаля и други хора по нея, защо да не опитам?
Вярвам, че когато започнеш да гледаш света през обектива, започваш да го виждаш по различен начин. Забелязваш светлината, цветовете, лицата, малките детайли, които преди просто си подминавал. Сякаш започваш да търсиш красивото постоянно. А мисля, че светът има нужда от повече хора, които умеят да го виждат така.
И с тази мисъл се впуснах и в преподаването.
Калоян Георгиев: Какви хора най-често идват при теб да учат фотография – напълно начинаещи или и хора, които вече имат опит?
Мирела Михайлова: Първоначално обученията бяха насочени основно към маникюристи, фризьори и козметици – хора, за които добрата фотография е много важна част от представянето на работата им. Интересното беше, че много от тях постепенно започнаха да се интересуват не само от това как да заснемат добре работата си, а от фотографията като цяло. Така интересът естествено се разрасна и създадохме отделно направление за обща фотография. Именно това ми харесва – човек може да дойде с идеята просто да се научи да снима по-добре работата си, а в един момент да открие съвсем нова страст.
Калоян Георгиев: Кое е най-голямото предизвикателство в това да бъдеш едновременно фотограф и преподавател? Има ли нещо, което учениците ти са те научили?
Мирела Михайлова: Най-голямото предизвикателство е да намериш време и енергия за всичко, защото аз трудно правя нещо наполовина.
Когато снимам, се раздавам страшно много. Почти винаги предавам много повече от първоначално обещаните кадри, защото ми е трудно да оставя хубав момент извън историята. Понякога след снимане в заведение съм се прибирала и съм обработвала до шест-седем сутринта, но с огромно желание, защото самата работа ме зарежда.
Преподаването пък ме срещна с много различни хора и ме научи, че понякога нещо, което за теб вече е станало инстинктивно, за друг човек е напълно нов свят. Това те кара и самият ти да се връщаш към основите и да се замисляш защо правиш нещата по определен начин.
Калоян Георгиев: Как се промени фотографията през последните години – особено с навлизането на смартфоните, социалните мрежи и все по-лесния достъп до професионална техника?
Мирела Михайлова: Фотографията стана много по-достъпна и според мен това е чудесно. Днес почти всеки носи добра камера в джоба си, а съвременните смартфони могат да постигнат впечатляващи резултати. Но хубавата камера сама по себе си не ни прави фотографи.
Фотографията е много повече от това да натиснеш един бутон. Светлината, композицията, гледната точка, правилната експонация, моментът – всички тези неща определят какво ще носи един кадър и как ще въздейства той. Дори най-новият и скъп телефон може да даде съвсем различен резултат, когато човек знае как да използва ръчните му настройки и най-вече как да подреди кадъра.
Много често ми се случва дори напълно непознати хора на улицата да ми подадат телефона си с молба да ги снимам. Когато видят кадъра, реакцията е: „Уау, как го направи?“, въпреки че снимката е направена със собствения им телефон. Това винаги ми е много забавно, но всъщност прекрасно показва, че разликата невинаги е в техниката, а в човека зад нея.
Изкуственият интелект също навлиза все повече във фотографията и със сигурност ще продължи да я променя. Той вече може изключително успешно да подпомага обработката – да коригира цветове, експонация и редица технически несъвършенства. Но преди всичко това трябва да има кадър. Ние трябва да видим светлината, да изберем гледната точка, да подредим композицията и да усетим точния момент, в който да натиснем спусъка.
За мен техниката се променя непрекъснато, но едно остава същото – камерата може да бъде в ръцете на всеки, но фотографията започва от начина, по който човек вижда света.
Калоян Георгиев: Когато погледнеш назад към последните две години като преподавател, има ли ученик или момент, който те е накарал да се почувстваш особено горда от работата си?
Мирела Михайлова: Имам един много забавен спомен, който никога няма да забравя.
Снимах в клуб и един мъж дойде при мен и ми каза: „Госпожо, за мен е чест да се запознаем. Вие преподавате на жена ми.“ След което ми обясни, че цялото семейство слушало онлайн занятията. Каза ми: „Даже си изключих мача и седнах да ви слушам.“ А после добави, че оттогава жена му била много по-доволна от снимките, които той ѝ прави по време на почивките им.
Много се смяхме. Но такива срещи са страшно мили, защото осъзнаваш, че това, което правиш, понякога достига много по-далеч, отколкото предполагаш.
Иначе най-голямото удовлетворение за мен е, когато видя човек, който е започнал несигурно, а след време вече гледа на света по различен начин и сам търси кадъра.
Калоян Георгиев: Какво следва за теб – имаш ли мечта или проект, който искаш да реализираш във фотографията, и би ли продължила да развиваш и преподавателската си дейност?
Мирела Михайлова: В момента животът ми подари още едно малко прекрасно създание и съвсем естествено за кратко забавих темпото. Ироничното е, че съм фотограф, а все още почти не успявам да снимам собственото си бебе толкова, колкото ми се иска, просто защото времето в момента никога не стига.
Снимах почти до самото излизане в майчинство и не усещах тежестта, защото работата ме зареждаше. Сега вече усещам колко много ми липсва и се надявам съвсем скоро постепенно да се върна към нея.
Искам да продължа да снимам всичко онова, което ме кара да усещам емоцията на хората – сватби, семейства, деца, абитуриенти, празници. Абитуриентските балове са ми особено любими заради невероятната им енергия. Веднъж дори охраната в едно училище ми се скара защо не съм в час – явно съм се сляла прекалено добре с атмосферата!
Обожавам и коледните фотосесии. Работата с децата е истинско приключение и страшно много ме зарежда. А най-сниманият ми модел и моя постоянна муза си остава синът ми Марти. Може би затова хората виждат толкова много негови снимки – обожавам да го снимам, а и той вече прекрасно знае как да застане пред обектива.
Що се отнася до преподаването – да, бих продължила. Но не бих искала никога да се отдалечавам от практическата фотография, защото именно тя е причината изобщо да имам какво да предам на другите.
Нямам една огромна крайна цел, след която да кажа „стигнах“. Искам да продължавам да снимам, да се уча и най-вече да запазвам истинските моменти на хората. Защото с времето все повече разбирам, че не снимаме само за днес. Снимаме за онзи бъдещ момент, в който някой ще отвори тези фотографии и чрез тях ще може отново да се върне при хора, места и мигове, които вече са се променили.
