Калоян Георгиев: От компютърни уроци за момичета и „добри обноски“ за момчета в Бразилия до уроци по изкуство и мода за деца в България — какво според теб се променя в едно дете, когато някой повярва в него и му даде възможност да твори?
Синтия Кръстева: Децата учат бързо и ако им дадете възможност да учат рано, ще стигнат далеч! Когато някой вярва в тях и им дава възможност да се развиват, вие показвате, че са специални именно заради вкусовете си, доказвайки, че това, което обичат, е уважавано.
Нещо повече: когато вярваме в тях, ние ги учим на самочувствие. Не само за да следват мечтите си, но и за да станат прекрасни и силни човешки същества, готови да се борят за целите си!
Калоян Георгиев: Казват, че човек понякога намира истинското си място съвсем случайно. Ти пристигаш в България заради отменен полет, а години по-късно купуваш къща в село Щипско. Кога за първи път си каза: „Може би точно тук трябва да бъда“?
Синтия Кръстева: Първият път, когато си помислих: „Може би това е мястото, където трябва да бъда!“, беше, когато отидох сама до супермаркета през нощта. Може да изглежда глупаво за тези, които никога не са преживявали тази реалност, но в Бразилия една жена не може просто да ходи сама през нощта.
Тук, за първи път, се почувствах в безопасност и спокойствие. Това дълбоко чувство за сигурност и свобода ме накара да искам да направя България свой дом – и затова се борих толкова усилено да остана.
Калоян Георгиев: Преживяла си период, в който си работила по шест дни в седмицата, хранила си се оскъдно и едновременно си водила дела, за да защитиш правото си да останеш в България. Какво ти помогна да не се откажеш тогава — и остана ли нещо от онази Синтия в жената, която си днес?
Синтия Кръстева: Когато имах проблеми с визата си, вече бях напълно влюбена в България. Повечето бразилски жени са много силни и трудолюбиви, а ние също имаме много вяра. Точно това ми помогна да се боря за правата си! Имах много решителност и смелост да преследвам това, което вярвах, че е най-доброто за мен.
Тази силна, трудолюбива и вярна жена все още е тук с мен всеки ден. Днес съм в нов етап от живота си, но това е моята същност – няма начин да променя това, което съм!
Калоян Георгиев: Ти си работила за големи модни марки, пътувала си по света и си имала професионален живот, за който много хора мечтаят. Какво те накара в един момент да замениш динамиката на модната индустрия с къща в село, ателие и работа с деца?
Синтия Кръстева: Винаги съм обичала да работя с деца. В доброволческите социални проекти, които правех в Бразилия, осъзнах, че това е, което ме удовлетворява, но реалността на живота там не ми позволи да поема по този професионален път.
Тук, в България, изкуството и работата с деца са на уважение, имат свое собствено място и стойност на пазара. Преместихме се в провинцията, когато бях бременна, и именно бременността, съчетана със спокойствието на България, съживи старите ми мечти и вдъхновения. Тук най-накрая мога да бъда себе си „без броня“, защото опасността (лична и професионална), от която трябваше да се защитя, не съществува.
Калоян Георгиев: Brazilka Studio се ражда в много личен момент — по време на майчинството и следродилната депресия. Може ли изкуството да бъде не само професия и хоби, а начин човек да се „събере“ отново? Какво ти даде студиото, което не си очаквала да получиш?
Синтия Кръстева: Когато станем майки, ние се отказваме от себе си и в крайна сметка губим своята идентичност, за да се грижим за едно малко човешко същество, да му даваме живот и да го учим, което се нуждае от нас двадесет и четири часа в денонощието. Тази „пауза“ в това, което бях, ме накара да отворя студиото, за да си възвърна хобитата – и точно тогава ми върна жената, която винаги съм искала да бъда, но която трудният живот в Бразилия ме беше накарал да крия.
Изкуството беше начинът да преоткрия онази деликатна, романтична, мечтателна и ученолюбива жена, която винаги е съществувала в мен.
Калоян Георгиев: Дълго време не си имала нужда да говориш български, защото около теб всички са общували на английски. Днес именно децата в студиото ти помагат да учиш езика и местните традиции. Какво научи за България от тях, което не би научила от учебник?
Синтия Кръстева: Когато учех мода, изучавах българската култура, облекло и традиции от книги. Но книгите предоставят само теория, докато практиката е това, което наистина се запечатва в мозъка ти!
Ученето с и за деца е прекрасно. Това, което най-много обичам, е да преживявам културата отвътре навън: да участвам в местни събития и да изучавам изкуство и мода с тях на български език. Това е жизнен и смислен обмен, който никой учебник не може да преподаде.
Калоян Георгиев: Нарекла си студиото „Brazilka“, защото в селото всички те познават като „бразилката“. Какво се случва с идентичността на човек, когато започне нов живот далеч от родината — кое от Бразилия носиш със себе си и кое си позволи да откриеш тук?
Синтия Кръстева: Истината е, че животът в България ме накара да обикна Бразилия още повече! Много хора обичат Бразилия заради това, което виждат по телевизията или в интернет, но животът там носи големи предизвикателства. Когато осъзнах обичта и радостта, с които хората тук ме посрещнаха, че съм бразилец, успях да оставя зад гърба си травмите и тъгата, запазвайки само хубавите спомени.
Започнах да виждам родната си страна с чистите очи на българите. Ето един нов живот и сега сърцето ми има място само за красиви неща.
Калоян Георгиев: Ако след пет години едно от децата, които днес идват в Brazilka Studio, ти каже: „Синтия, благодарение на теб разбрах, че мога да бъда художник/дизайнер“, какво би искала да си му дала освен умението да рисува?
Синтия Кръстева: Една от моите ученички твърдо заявява, че иска да бъде стилист, а друга настоява, че иска да бъде художник. Тъй като имам голяма чувствителност да възприемам кога са сериозни, не е нужно да чакам пет години, за да действам: вече им давам не само технически умения, но и ценни съвети и контакти, които самата аз никога не съм имала.
В крайна сметка не е достатъчно просто да имаш талант или умение; трябва да знаеш къде и как да го насочиш, така че да бъде третирано с важността, която заслужава!
